Подкрепата за Жерар Депардийо идва от Франция, която е обсебена от имиджа си и останала в миналото
Елза Корт
За мнозина той представлява културното присъствие на нацията. Но той също е кауза célèbre за онези, които се страхуват от #MeToo и прогресивната промяна
Спомням си момента, в който моят шотландски съквартирант ми показа клип на Жерар Депардийо в Le Camion от Маргьорит Дюрас от 1977 г., доказателство за неговата младежка привлекателност. Като жена, родена във Франция през 80-те години на миналия век, скорошният ми спомен го представяше като по-внушителна фигура, човек, склонен към débordements в смисъл на излишък – национално богатство: символ на някакъв раблезиански laisser-aller, прекомерно угаждане на мъжките апетити .
Няма да лъжа и да кажа, че последният спор с Депардийо – обвиненията в изнасилване и сексуално насилие в миналото – дойде като шок в дома на родителите ми на север от Париж, където прекарвам спокойните дни между Коледа и Нова година.
Наистина, нито проблематичното му, често показно сексистко поведение, нито пламът на неговата база за подкрепа в индустрията дойде като изненада за голяма част от френската публика. Дори публикуването на писмо от 56 поддръжници във френската преса, обявяващо солидарност с него, пред лицето на предстоящото социално отменяне, се почувства като стара новина; тъй като имаше подобно събитие през 2018 г. и то в по-голям мащаб. Тогава актьорът Катрин Деньов и писателката Катрин Миле бяха сред 100-те подписали текст в Le Monde, призоваващ за une autre parole (друг дискурс) на движението #MeToo, точно когато то набираше сила във Франция. Разликата е, че този път подписалите се застъпиха в защита на един единствен (могъщ) човек.
И все пак, както при първото отворено писмо срещу #MeToo, езикът на този изглежда пропускам смисъла. Заглавието на този текст, публикуван от десния вестник Le Figaro на 25 декември, е молба да не се „изтрива“ Депардийо. Вероятно това е адресирано до френската общественост. Но дали неговите автори – в голямата си част членове на френската филмова и медийна индустрия – предполагат, че общественият отговор на обвиненията в изнасилване и сексуално неправомерно поведение сам по себе си има силата да „изтрие“ суперзвезда от културния пейзаж?
В писмото се възхвалява Депардийо като „вероятно най-великия жив френски актьор“ и „един от последните свещени гиганти на френското кино“. Именно това, изглежда – този статут – трябва да бъде защитен.
В своя отговор на обвиненията на Депардийо на 20 декември френският президент Еманюел Макрон заяви, че равенството между мъжете и жените е централната битка на неговото президентство от първия му мандат, започнал през 2017 г., и той призова група от журналисти да оставят правосъдието да си свърши работата. „Не мога да понасям преследване“, каза той, приветствайки актьора като източник на гордост за Франция. Това ме кара да мисля, че историята с Депардийо е повече от просто още един пример за позиционирането на културна война на едно по-старо поколение френски мъже и жени: това, за което всъщност става дума, е реакционен протекционизъм на културното присъствие на Франция в света.
Макрон беше попитан дали подкрепя отнемането на Депардийо от неговия Légion d'honneur, най-високото отличие във Франция, основано от Наполеон през 1802 г. като награда за услугите, оказани на страната на видни личности. Сред забележителните заслуги, които носителят на Légion d’Honneur може да окаже, е участието в le rayonnement culturel de la France. Тази фраза е заимствана от метафората на слънцето, неговите лъчи греят върху околния свят и това, казват неговите поддръжници, е Депардийо, чието изкуство отразява добре Франция, нейните ценности и нейното изкуство de vivre. Но не всички публични личности имат такава полза. Известният някога автор Габриел Мацнеф не събра обществена подкрепа, когато беше разобличен като педофил през 2020 г.
Във Франция, особено в консервативна Франция, има силна привързаност към идеята на културния престиж. Това е атрибут, на който мнозина смятат, че останалият свят все още завижда. Проблемът е в трайното схващане, че френската култура в основата си може да бъде само едно нещо – ехо от миналото. Именно тази консервативна линия се опитва да привлече Макрон с думите си в подкрепа на Депардийо. Те също така услужливо отклоняват разговора от настоящите политически проблеми на президента относно имиграцията.
Съжалявам за мързеливите изображения на Франция като покварена от британската и американската преса, която се хваща за всеки нов случай на сексуален тормоз с бързина. Отбелязвам, например, че не беше положено никакво усилие да се представи предполагаемото поведение на принц Андрю като присъщо британски феномен.
Все пак кой може да спори с Ани Ерно – Нобеловата награден автор – който наскоро описа Франция като „истински сексистка страна“. Предвид продължаващата липса на интерес към гласовете на жените в публичния дискурс днес – поне във висшите сфери на властта – със сигурност е така.
Елза Корт е преподавател по френски език в Оксфордския университет
Имате ли мнение по въпросите, повдигнати в тази статия? Ако искате да изпратите отговор до 300 думи по имейл, за да бъде разгледан за публикуване в нашата секция за писма, моля, щракнете тук.
